Ами сега?

Комисия по досиетата:

„Георги Христов Данаилов, агент с псевдоним Андрей. Сътрудничил е на ДС, управление II гл., отдел I, отделение II. Снет е от действащ оперативен отчет през 1987 г.“

Георги Данаилов, „Доколкото си спомням II“, глава 8

„Осемдесетте години бяха благоприятни за мен. Приеха ме за член на Съюза на писателите, през 1987 ме удостоиха със звание „Заслужил деятел на културата“, в Москва издадоха книгата ми „Убийството на Моцарт“ в 100-хиляден тираж, освен това тя бе отпечатана в списание „Смяна“, което излиза в милионен тираж. Получих и международната награда на списанието и, може би нещо извънредно рядко за български автор, прочутият „Новый мир“ публикува ласкав отзив за тази книга. С две думи имах всички възможности да се надуя, да ходя важен по улиците и да следя дали ме забелязват. Колкото и да се прави човек, че не държи на признанието и популярността си, колкото и да твърди, че да си официално приет това значи да си станал старомоден, той мъничко послъгва. Има един приятен гъдел, господа, има една хубава заблуда, че нещо значиш, че не си кой да е… И слагам ръка на сърцето, понякога съм възкликвал: „В края на краищата, аз не съм кой да е, мама му стара!“ Рядко, но се е случвало. И това „мама му стара“ съм го добавял, навярно, за да изпрося милост заради самохвалството ми. Какво да се прави! Когато Иван Руменов завършвал успешно някоя отчаяна операция, смятана за невъзможна от колегите му, той свалял ръкавиците, хвърлял ги небрежно и целувал една след друга двете си ръце. А! Забравих! Аз пък получих и орден „Червено знаме на труда“ по случай петдесетгодишнината си. По този повод между другото искам да провъзглася: „Млади хора по на четиридесет години, не вярвайте, че животът свършва на петдесет, та той едва започва!“

Знам какъв въпрос ще ми зададете? Отговарям: – Не, през тези години не съм бил преследван, не съм бил измъчван, затварян, арестуван съм само веднъж, защото, връщайки се от дома на Стефан Гечев, в нетрезво състояние посред нощ си откраднах едно знаме от първомайската украса, размахвах го по улиците и влязох в спор с един милиционер, който ме изпрати в съответното районно. Там съставиха предавателно-изземвателен протокол за знамето, написах показания, в които обяснявах, че съм го намерил паднало на земята и че не съм могъл да понеса такова унижение на трибагреника и затова съм го прибрал.

– В колко часа се случи това? – попита ме съответният лейтенант

– Около два и двайсет.

– Пишете!

Започнах да пиша.

– Не два и двайсет – каза лейтенантът. – Пишете 02 и 20.

Написах.

– Не, не – каза лейтенантът. – Пишете нула двайсет и двайсет!

Нямаше такъв час в денонощието, но аз го написах. Честна дума!

След това уточняване и съответно строго предупреждение ме освободиха. Единствените неприятности, които съм имал, са били с отдела КАТ при Народната милиция. В деветдесет на сто от случаите заради превишена скорост. Признавам, много обичам да карам бързо. Веднъж се връщах от Ковачевица – Николай нещо се беше разболял, вдигнал температура и лежеше на задната седалка. И ето ти в село Баничан – Чинката. Най-опакият катаджия в целия район. И може би катаджията с най-червеното лице – като стопа на палката му. Спира ме. Иска документи.

– Вие какво работите? – пита.

– Писател съм -отвръщам срамежливо аз.

– Към кое предприятие – пита той.

Въпрос – убиец. Започнах нещо да обяснявам, но той ме прекъсна:

– Защо превишаваш скоростта? – Чинката обикновено на третото изречение минаваше на ти.

– Ами детето нещо е болно и затова бързам – казах аз и посочих към задната седалка.

– Че ти да не си линейка? – съкруши ме той и добави: – Пет лева глоба по квитанция.

А на Предела имаше един старшина, който спираше всяка кола и казваше:

– Два лева глоба!

– Ама защо, другарю старшина, нищо не съм направил.

– Виж какво – отговаряше старшината. – Ти не може от Симитли дотук поне веднъж да не си престъпил осовата линия.

Същият този старшина беше спрял в града моя кумец от Ковачевица заради това, че пресича неправилно улицата пеша. Видял , че от джоба на ризата му се подава шофьорска книжка, измъкнал я и му продупчил талона.

Най-накрая го уволниха заради своеволия.“

А аз бях харесал книгата, а покрай нея и човека. Гюнтер Грас поне си го каза. Трябва ми време да помисля:(