Секцията „ЛАЙФ“ на dir.bg обикновено е по-смешна от секцията с вицовете. Няма по-голям виц от напъните на българските псевдозвезди да търсят публичност. Няма ден, в който някоя позабравена супернова да не обяснява как е (а)неразбрана, (б)иска тотално да промени живота си, (в)иска деца, (г)готова е за второ дете още преди 40-ия ден на първото и т.н. Днешната селекция от новини покрива абсолютно всички клишета:

- „Зара: Заминавам за Ню Йорк“ – в два абзаца има събудени майчински чувства, скрито желание да покори Холивуд или поне Ню Йорк, силно желание да си промени живота. Тъй като истината е някъде по средата, най-вероятно Христо Сираков е събудил майчинските и чувства, докато тя му е сменяла памперса и му е давала виаграта под час, а силното желание да си промени живота и да отиде толкова далече означава, че цяла Европа знае за Христо Сираков и никой не би я взел под крилото си след него;

- „Алекс Раева иска да роди дете от епруветка“ – Била щастлива жена и била готова за бебе т.е. в момента е сама и всяка сутрин огледалото и крещи, че остарява;

- „Графа и жена му мечтаят за второ дете“ – Графа е много зает, но любвеобилен баща, майката се е отказала от майчинстовото си в името на кариерата, но бебето е страхотно и те искат още едно. Ебати страхотните родители – и двамата по цял ден бачкат, най-вероятно за да вържат двата края, а иначе се натискат за второ.

Ясно е, че нито една от горните не е истинска новина. Остават големите въпроси „Защо някой си прави труда да съобщи това в ефир и кой го намира за полезно и интересно?“

След 5 дни стават 20 години от началото на „прехода“. Вчера си дадох сметка, че новината за оставката на Тодор Живков беше първата политическа новина, която реално стигна до детското ми съзнание. Оттогава започнах бавно да осъзнавам какъв е живота в България. За 20 години държавата се промени, животът ни се промени и ние се променихме. Промяната не е една и не може да се оцени еднозначно. За всичко това и научни трудове могат да се пишат. Аз, поглеждайки назад, обаче си мисля, че живота ми щеше да бъде непоносимо скучен, ако нямаше „преход“.

Батутът, за който писах вчера, вече е с пробойна. Голямата ми дъщеря прехвърли вината върху малката, което е хитър ход, тъй като тя не може да се защити. Но като гледам белите, които твори напоследък, съм склонен да вярвам, че може да спука и батут. За момента е залепен, да видим колко още ще издържи:)

***

От понеделник съм в нов офис. Хубавото е, че е на 5 мин. пеша от вкъщи. Лошото е, че продължавам да ставам толкова рано като преди, заради ученичката и бягането.

***

Новият ни офис трябва да се води environmently friendly т.е. има програматор на климатика и датчик на лампата в тоалетната. В същото време обаче в тоалетната има само голям бутон за пускане на вода. По принцип вярвам в енергийната ефективност, и то не заради спасението на планетата, а като възможност за оптимизиране на разходи, но ми се струва, че трябва да се направи доста по-голямо усилие от слагане на датчик в тоалетната.

***

Вчера ми казаха, че в учебника за музика на 4-5 клас била включена песента „Кон излезе на полето, вдъхна въздух и умря…“. Не се учудих, като виждам задачите за 2 клас в учебника по математика на дъщеря ми. В същото време се борим и с малоумните модерни учебници и методи по английски език – много песни, много картинки, малко думи и резултат – никакъв.

Купихме надуваем батут с размери 2х2х1 за вкъщи. Хлапетата са много доволни, но и аз открих, че мога да се крия и да полежавам там на спокойствие:)

***

Бягах в парка за първи път след маратона в Истанбул. Изпробвах си зимното облекло за бягане и останах доволен. Температурата беше 4 градуса и предполагам, че до 0 градуса мога да бягам без проблем.

***

Гледахме Spread. Филмът е добър и няма happy end. Сюжетът е за това какво се случва с момчетата и момичетата тип „Златка Райкова“, само че в LA.

Бягането в Щатите е толкова популярно, че „New York Times“ често публикува статии за бягане и маратон. От тях например научих, че броят на финиширалите маратони в Щатите е нараснал от 143000 през 1980 до 425000 през 2008. И докато тука още говорим дали има смисъл от организиране на Софийски маратон, то в Щатите вече се водят дискусии имат ли място бавните бегачи сред участниците в маратоните.

Статистиката показва, че средното време за финиширане при мъжете се е увеличило от 3h32min през 1980 до 4h16мин през 2008. В момента аз се намирам на границата между бавните и бързите бегачи и симпатизирам и на двете групи. Имам желание да работя за скорост и това ме приобщава към групата на бързите, в същото време си давам сметка, че дори само постижението от финиширането е достатъчно сериозно за един нормален неатлет, което е същността на философията на бавните (пингвините).

Жалката истина е, че докато на запад се борят за качество, тук още се борим за количество, защото в момента маратоците в България сигурно могат да се съберат в малкък автобус.

Бойлерът се предаде(ни предаде). Както винаги се получава с такъв тип проблеми, това се случи в петък сутринта. Просто се събудихме и видяхме как извира вода през горната част на обшивката. Звъннах на гаранционният сервиз, тъй като бойлерът е едва на две години и те ми дадоха час за понеделник. Междувременно му спрях тока и водата, изпразних го и установихме, че леко сме намокрили тавана на съседите.

В понеделник дошъл човек от сервиза, погледнал бойлера и казал, че ще се сменя цялото тяло. Трябвало или ние да си го свалим и занесем в сервиза или да дойдат да го работят на място, като срокът за второто бил 10 работни дни. В понеделник вечерта свалихме бойлера с Емо, във вторник сутринта го занесох в сервиза, следобяд го взех и вечерта го монтирахме отново. От работата на сервиза съм доволен, въпреки че подозирам, че те са задължени да свалят бойлера и да го монтират отново.

Покрай демонтажа и монтажа обаче останах с лошо впечатление от качеството на изработка на бойлера. Дребни детайли, като начина на закрепване на термометъра, пръснатите жици в електрическата част и кривата планка за закрепване могат единствено да водят до заключение, че и по важните части в този бойлер са на същия хал. Според техника това бил най-сигурният бойлер на пазара – „можело да наводнява, но никога намало да гръмне“. Аз, като човек, който е наводнявал и е бил наводняван няколко пъти, въобще не намирам това за успокоително.

Бойлерът е Diplomat.

Гледам, че след моето възмущение и Еленко е громил така наречения софийски маратон. И за да не излъчвам чист негативизъм, този пост е затова как се правят тези работи на места където ги разбират:

1.Маратонът е състезание от 42.195 км. Трябва да има трасе (асфалтов път) с тази дължина, като в идеалния случай не се правят обиколки.

2.По същото трасе може да се обявят и допълнителни състезания, които са по-достъпни за повечето участници – 5км, 10км, 15км, полумаратон, както и щафета. Последното е много силен начин да вкараш корпоративни тимове и да вдигнеш интереса към състезанието.

3.Маратонът трябва да е обявен достатъчно рано (1 година), за да се даде възможност на участниците да планират подготовката и пътуването си, както и да го синхронизират с другите си състезания.

4.Маратонът трябва да има сайт, който да съдържа всички детайли – трасе, денивелация на трасето, пунктове за вода и подкрепления, тоалетни, условия за регистрация и т.н.

5.Регистрацията трябва да се прави през Интернет.

6.Отчитането на времето трябва да става с чипове, като се засича междинно време поне на 10-и, 20-и и/или 21.1 и на 30-и километър.

7.Хубаво е да се организира транспорт за участниците до старта или да се дадат инструкции как да се стигне до старта.

8.Трябва да има организация за събиране и връщане на багажа на участниците.

9.На финала е хубаво да има тоалетни, душ (Виена), масаж (Истанбул).

10.Финиширалите трябва да получават сертификат, както и някакви подкрепления.

11.Хубаво е да има пейсмейкъри – хора, които бягат за определено време.

12.Хубаво е да има музика, мажоретки и много публика по трасето.

13.Хубаво е хората в града да са информирани, че пътищата са затворени.

14.Хубаво е хората да излязат да окуражават участниците.

Могат да се измислят и направят още десетки неща, които да превърнат едно спортно събитие в празник за града и хората. Част от тях зависят от възможностите на организаторите, други – от желанието им.

Пътувахме до Истанбул с кола. Пътят е 7-8 часа, като в българската си част е кофти (както обикновено). В турската е добре – магистрала. В Истанбул дори GPS-ът се загуби няколко пъти. Ориентацията в стария град е обречена мисия.

***

Основен принцип в старата част на Истанбул – нищо не струва първоначално обявената си цена. Делите на 4 и започвате пазарлъка. Накрая винаги вие сте вътре.

***

Обслужването в Турция е невероятно – изрядно и с чувство.

***

Истанбул е страхотен град за туризъм и сувенири. Не мисля обаче, че е толкова добър за живеене.

Летях от Истанбул до Франкфурт с турските авиолинии. Най-страхотния самолет и най-добрия кратък полет досега. Менюто беше невероятно, имах персонален екран и филми за гледане, както и възможност за директно наблюдение на гледката от пилотската кабина.

***

Франкфурт е невероятен град – тих, спокоен, чист, равен, с река, със страхотни магазини по централаната улица. Искам да живея там.

***

Разликата между хостел в Истанбул и петзвезден хотел във Франкфурт е шокираща. Само банята във хотела беше голяма колкото стаята в хостела. Хостелът обаче има невероятното предимство да преглага безплатен безжичен интернет навсякъде, докато в хотела мрежата струваше 8 евро на час.

***

Открих няколко магазина за бегачи във Франкфурт. Едва излязох оттам.

***

Пуших наргиле, играх блекджак в казино условия и върших още няколко нетипични дейности.

***

Ебати яката седмица!

Да, финиширах! 602-ри от 788 финиширали мъже.

Доволен съм, че финиширах и не съм доволен от времето си. Общото мнение е, че трасето беше изключително подтискащо във втората си половина, може би и поради липсата на стабилна публика. Валя цяла нощ преди старта и спря заедно със стартовия изстрел, на 30-я километър пак заваля и ме измокри до кости. Финалните 500м бяха по баира от Топкапъ към Синята джамия. В този момент публиката беше страхотна и ми вдъхна сили, които използвах за да финиширам с 200-метров спринт и да изпреваря 2-3 човека. И докато се чудех дали ще припадна или не, Нина ме откри и прегърна. Емоцията беше невероятна.

Прага, дръж се! Битката за четирите часа продължава.

Теорията на вероятностите не ми беше най-любимата, но и така знам, че шансът да се наредиш на светофара зад кола със същите цифри в номера, като твоите, е доста малък. Е, освен ако не се движиш в кортеж от черни джипове

Жалко, че късметът ми е избил в толкова безполезно проявление:)